Днес ще спрем вниманието си на едно от основните предизвикателства пред Европейския съюз, а именно - имиграцията. В статията си „Имиграцията в ЕС – невидима заплаха" студентът в специалност „Медии, комуникации и културни науки" Петър Георгиев разсъждава върху парадоксалното разминаване между фундаменталните ценности на ЕС и тези на политическите партии, които получават все по-широка подкрепа сред европейските граждани. Авторът не пропуска да отчете и ролята на България в този процес, а накрая ни кара да се замислим за хуманното измерение на проблема.
Очаквайте ни всеки понеделник и коментирайте на Facebook страницата ни и в Twitter с #ПоколениеЕвропа!
Въпреки дългогодишното си влияние върху цялостното развитие на Европа, имиграцията сякаш едва наскоро излезе от полето на медийната тишина, превръщайки се в основен мотив за интензивни обществени дебати. На фона на толерантността към различията, която Европейския съюз (ЕС) активно насърчава чрез вътрешния си пазар, изглежда парадоксално, че именно свободното движение на хора страда от негативни настроения в самите държави членки.
Възходът на анти-имиграционните партии и движения изглежда неоспорим. Победата на Найджъл Фараж и неговата Великобританска партия за независимост (UKIP) на миналогодишните избори за Европейски парламент (ЕП) бе достатъчен, но не и единствен, атестат за това процъфтяване. Паралелното разрастване на анти-ислямистката ПЕГИДА в Дрезден дори придаде и религиозен нюанс на проблема, който отдавна излезе от простия икономически контекст.
Понастоящем, нарастващото противопоставяне между Изтока и Запада в Европа предизвиква все по-осезаемо политическо напрежение, с което ЕС ще трябва да се справя. Фактът, че ксенофобията е използвана като оръжие за политическо влияние не е изненадващ, но подценяването му би могло да доведе до по-сериозни последици.
Противопоставяне на тази тенденция също не липсва. Демонстрациите в подкрепа на дискриминираните „други" са фундаментално важни за заздравяването на т.нар. европейски ценности. През февруари 2015 г. хиляди жители в Осло се хванаха за ръце в „кръг на мира", символичен акт срещу терористичната атака в датската столица същия месец. Още през януари 2015 г. бившият редактор на френския „Монд" Натали Нугеред основателно говори за „демократично възраждане срещу расизма" в свой коментар за британския „Гардиън". На този етап обаче това възраждане не изглежда достатъчно енергично, за да защити стотиците хиляди имигранти и бежанци, търсещи по-добър живот, реализация или просто спасение на територията на ЕС.
България едновременно се оказа и на двата полюса на този процес. От една страна – в ролята си на външна граница на ЕС – тя е първа спирка за множество сирийски бежанци, а от друга – източник на немалък брой емигранти към различни държави членки.
Кризата с непредвидените преселници в страната достигна връхната си точка в края на 2014 г. В официалната си статистика Държавната агенция за бежанците информира за 11 081 потърсили закрила лица, в допълнение към миналогодишните 7 144. В сравнение с общия брой от 1,5 млн. бежанци в рамките на ЕС плюс Швейцария и Норвегия, тези числа изглеждат незначителни и все пак достатъчни, за да бъдат определени като проблемни.
Една от основните трудности пред Съюза е, че не може да осигури еднакви условия за бежанците, а всяка страна сама поема издръжката им. Така България бе принудена да осигурява грижа, за която няма достатъчен финансов капацитет. Планираната нова 82-километрова ограда по границата с Турция, финансирана с европейски средства, изглежда като разбираем ход, но в никакъв случай окончателно решение на проблема.
В същото време икономическата нестабилност в страната продължава да предизвиква вълни от емигранти към страни от Западна Европа, които често стават обект на същата тази модерна непоносимост към мултикултурализма. Анти-имиграционната кампания на Фараж и UKIP, насочена срещу българи и румънци, демонстрира нагледно колко податлива всъщност е Европа на подобна ксенофобска провокация.
Притеснителна в случая не беше самата политическа стратегия на Фараж, а фактът, че тя спечели на партията му цели 24 места в ЕП. Резултат, който би трябвало да представлява не само сигнална лампа за ЕС, но и истинска обида за ценностната му система като цяло.
И ако за някого всичко това звучи прекалено апокалиптично, събитията от началото на 2015 г би трябвало да бъдат достатъчно убедителни в противното. Атентатите в Париж и Копенхаген, както и предотвратеният такъв в белгийския град Вервие, отвориха дълбока рана в доверието към Европа като безопасна територия. Тези атаки обаче не бяха вследствие на външна инвазия, а дойдоха от вътрешността на едно общество, което лицемерно изневери на собствените си претенции за демократична равнопоставеност.
В името на съхранението си европейското общество трябва да прегърне различното без да го задушава. Сам по себе си Европейският съюз едва ли може да възпламени безрезервно човеколюбие сред гражданите си. Но чувствата, които подтикнаха хората да се хванат за ръце в „кръга на мира" – обърнете се към тях.
